Когато ми отваря вратата на дома им, първото, което ми

 Когато ми отваря вратата на дома им, първото, което ми идва да й кажа е: “Малката, вашите у дома ли са? ” Слабичка, спортно облечена, русолява, с повърхностно прихваната на тила коса и необятно усмихната,Тони наподобява на тийнейджърка. Досещам се, че в действителност тя е едната съществена половина от семейство Антония и Страхил Кюлюмови единствено, тъй като съм наясно, че у тях децата са две - наследник на двайсет и една и дъщеричка на осем. “Като момиченце си ” й споделям, до момента в който влизаме дружно в цветното им фамилно жилище и погледът ми се разхвърчава като ято пеперуди по картините, фотосите и дребните красиви предмети в близост.

“Ами, ами… момиченце ” - отвръща ми Тони и за първи път от доста време виждам по какъв начин пораснал човек се изчервява от срам. “Ето го момиченцетооо ”, съвсем изпява тя и откъм кухнята долетява дребната Яница - девойка с две съвършени плитки около грейналото си лице, които естествено ми идва закачливо да подръпна. В отговор Яница внимателно хваща с два пръста кичур от косата ми и лекичко го опъва. Приятелки сме!

Нали знаете, че домовете въплъщават общия дух на хората, които ги обитават? У Тони и Страхил някак незабавно придобиваш чувството, че цялото семейство е в близост, макар че в първите минути на гостуването ми там сме единствено ние трите. Константин, баткото на Яница, ще се появи след към половин час - като всеки уважаващ себе си младеж той спи до по-късно. Страшко или Страхилин пък, както назовава брачна половинка си Тони, става в пет, с цел да може да прекара няколко часа при започване на деня с старата си майка. Прави по този начин от години, безусловно всяка заран, без изключение. Когато малко по-късно чуваме превъртането на ключ в ключалката на външната врата, Тони приповдигнато ми афишира “Ето го и моето момче ”. И след секунди Страхил се материализира в рамката на вратата. Толкова е жизнен, че вътрешното ми аз подзсъзнателно към този момент му се възхищава. Да се излюпваш в подобен безчовечен ранен час всекидневно и все пак да излъчваш сила на атомен генератор, е качество, което имат единствено влюбените в живота. И тези, които не се вторачват в компликациите му, а изживяват на цялостни обороти приключенията, които ориста е замислила.

Пък във връзка с взаимната житейска история на Антония и Страхил, тя несъмнено добре си е развихрила въображението…

Двамата са дружно към този момент двайсет и две години. Срещнали се в едно частно радио, където по това време били сътрудници. Тони работела зад микрофона още като студентка, а пък Страхил Кюлюмов е едно от познатите новинарски имена от радиоефира на 90те. Докато се разминавали в студиото, той понякога я закачал, а тя безусловно отказвала да му обърне внимание. “За мен той беше някакъв си плешив чичко с мустаци, който на всичкото от горната страна е и с петнайсет години по-голям! ”, признава през смях Тони. Малко преди този момент завършила с една дълга и бурна ученическа обич, след която въобще не била на вълна за връзки и срещи, камо ли пък за обвързване и деца. Когато била на пет години, баща й напуснал фамилията си по баналната скица “любов с колежка ” и по този начин и повече не се поинтересувал от двете си дребни дъщери. Девет години по-късно умрял, а като завещание от него Тони и сестра й получили пакет от 100 дъвки и две от дълго време омалели им кожухчета. Когато ги купувал, бащата очевидно нямал визия какъв брой са пораснали девойките му, тъй като по този начин и не ги бил виждал през всички тези години. Пълното му неявяване в живота на Тони е контузия, с която във времето, в което среща Страхил, тя към момента не може да се оправи. Пък и провокациите имат и още едно отежняващо събитие - нормално в никакъв случай не идват сами. Скоро, откакто за повторно губи татко си, Тони се прости и с по-голямата си сестра. Момичето почива ненадейно бързо и ужасяващо трудно от необичаен израстък. Още една здрава плесница за нежната Тони…

“Та ето едно такова създание - възприемано като друго от останалите, двайсет и една годишно и към този момент препатило, непретенциозно, скрупольозно и изтъкано от комплекси и страхове - в една февруарска вечер се оказа за първи път поканено на вечеря от трийсет и шест годишен ерген и сътрудник, освен това с най-красивия глас на света, в който…признавам… към този момент се бях влюбила! ” С тъкмо това резюме Тони приключва тъжната част от описа за себе си, а блясъчетата в очите й захващат началото на историята на една специфична обич. Защото - Та-даааааам! - русолявото притеснително момиче въпреки всичко приема поканата за вечеря! И за няколкото часа, прекарани дружно, Тони и Страшко не стопират да си приказват, да се откриват един различен и постепенно и бавно да се влюбват. Всъщност не е било нито толкоз постепенно, нито толкоз бавно, тъй като и двамата назовават любовта си “безумна ” и “помитаща ”. Това и изяснява решението им единствено след три месеца да сключат брак. Не, че са особени традиционалисти във връзка с фамилния статут - просто на практика било по-лесно и за двамата да заспиват и да се разсънват в един дом, а пък майката на Страхил упорствала тази заедност да е скрепена с формален документ.

Сред фамилните именити смешни истории на Кюлюмови е и тази, в която Тони отива да запише час за сватбата им. Повявява се с цялата си момичешка стеснителност в администрацията на ритуалната зала на бул. Витоша в София, където челно отстрелва служителките с въпроса “Какво би трябвало да направи човек, с цел да се ожени? ”. А откакто получава по писалищен късия отговор “Да си избере дата ”, да попита “А инцидентно да имате календарче? ”…

Така на 24 юни, навръх Еньовден и тъкмо шест месеца преди Коледа, Антония Маринова и Страхил Кюлюмов си споделят публично Да. Тези спомагателни пояснения към датата на брака им не са инцидентни - въпреки и публицист по специалност, Тони е човек на знаците, числата и знаците и до момента в който ми споделя за фамилията им, непрестанно прави сходни препратки към Висшия Замисъл на Необяснимото. Въпреки неистовото си предпочитание колкото може по-скоро да роди наследник на Страшко, забременява с Константин след три месеца - като в приказките, където трудностите пред една фантазия нормално са три. Яница пък се ражда на 29.11.2009 година - общ брой от три единайсетици - нумерологичното число на специфичните хора. А дребната Пипилота с двете плитки в действителност е особено, слънчево дете - напълно ненадейно и срещу купищата предварителни проучвания по време на бременността, тя се ражда със Синдром на Даун. Факт, който единствено за малко помрачава щастието на тандема Тони - Страхил - толкоз, едвам схванат, че спомагателната хромозома на дъщеричката им е оня значим житейски подарък, който те кара да откриеш нови пътища и нов смисъл. И да ги приемеш с обич.

Днес Тони, като ръководител на сдружението на родители на деца със Синдром на Даун, работи съвсем непрестанно в името на тези разнообразни деца и тяхното бъдеше. Страшко е нейната опора. Преди да се вземат с Тони на три пъти стигал съвсем до брак, само че постоянно нещо се случвало и проектите пропадали. Знаела е тя, ориста, че му следва среща с неговото си, едно само момиче. “На остарели години ”, както закачливо споделя Антония, се върнал към университетското си обучение по философия и на смешка, на подбив, след опита в радиото и няколко бизнес фалстарта, станал преподавател. Синът им Косьо е студент, а Яница е в първи клас. Докато пием дружно обичаното им турско кафе, а аз стапям една след друга какаовите домашни курабийки в него, се пробвам да схвана кое е това нещо, което държи това семейство по този начин крепко дружно. Колкото и да разпитвам обаче, въпросът ми увисва - и у двамата тази заедност е толкоз естествена, че не могат да я отстранят, с цел да я обследват и опишат с думи. Твърдят, че си наподобяват в доста неща, само че са и доста разнообразни. Страхил слуша джаз, Тони избира БГ радио. Тя е индивидът, който витае в облаците, а той е заземяващият детайл. В същото време всички са съгласни, че Страхил е по-младият, по-иновативният и по-дръзкият от двамата. Не крият, че са от двойките, които непрестанно спорят за нещо. И двамата са характери и постоянно фамилният баланс минава през бурни реакции. Важното обаче е едно - те са екип! Каквото и да става, взаимно се повишават на рамената си и оттова виждат светлината на хоризонта. Намерили са се веднъж и към този момент двайсет и две години не изпускат нишката един към различен. Заедно обичат да вършат доста неща - да си готвят и хапват хубаво (да им се чудиш къде ги поставят тия блюда в тези атлетични фигури!), да си вършат дребни екскурзии, да вървят на море, да потъват в уюта на фамилните празници, които и за двамата са време за пантофи, диалози и смях вкъщи.

“Има ли за мен останало кафенце? ”, пита Страшко, до момента в който аз се подготвям да си потегли. “Май свърши, само че веднага ще ти направя ново! ”, дава отговор му Тони и го допира по ръката. Става ми благо от този дребен жест за снабдяване на наслада. Представям си по какъв начин затварят вратата след мен, а светът им още веднъж си е единствено техен и цялостен. Понякога сложен, постоянно гръмък от разногласия и банални, делнични реплики, само че споделен и отвоюван. Безопасен. Смислен. Завършен. Ухаещ на турско кафе и домашно приготвени какаови бисквитки…

Мария Касимова-Моасе